Водопадът

Бях пристигнал тук заради .. Елена. Съвсем лекомислено го направих. Не очаквах и че брат ми Стефан ще е тук. След позвъняването на Елена се зачудих какво става. Дали беше добре? Отидох при нея възможно най - бързият начин. Бе седнала на един камък. След трансформацията и' сетивата и' се бяха засилили. Бях все още далеч. Не исках да я виждам в това състояние. Страхувах се, че се е променила. Усети ме и се обърна. Когато видях лицето и' отново загубих ума и дума. Бе прекрасна, но най - вече по душа.
- Деймън! - Тя възкликва името ми, а интонацията с която го произнесе бе неуверена и тиха. Но защо? Нямаше нищо между нас и .. никога не е имало! - Аз..Спомних си! Ти ми въздейства след като се видяхме.. И после, когато ми каза, че ме обичаш... - продължи тя. Приближи се към мен отначало с къси и бавни крачки, но след това стана много по - уверена в себе си. Този път знаеше какво иска. Не исках всичко да се повтаря. Дори не знаех какво е мнението и' по въпроса на това, което преди бе забравила и сега опреснила паметта си. Бях объркан.. не знаех какво да кажа. Може би наистина я обичах, но .. в минало време. Влюбих се в нея от пръв поглед, но не заради външността и' ами просто, защото бе чиста душа. Разстоянието между нас продължаваше да се скъсява, а не исках да това да става. Спомените и цялото време прекарано заедно се завръщаше в мозъка ми. Беше болезнено, а щом тя имаше Стефан и го обичаше .. не бе редно. Щеше да нарани и двама ни с това. Както и да е. По - добре да се примиря, че брат ми винаги ще получава това, което иска. Бях по - големият. Трябваше да се примиря.
- Елена... не искам всичко да се повтаря отново и отново. Не е редно, а и спомените от времето прекарано заедно са болезнени. Със Стефан си принадлежите. По - големият съм .. трябва да се примиря... - След казаното исках да си тръгна, но нещо .. не ми позволяваше да го направя..

Бяхме толкова близо един до друг...Усещах с всяка частица от тялото си близостта му..Чух го.Чух думите,които изрече и знаех,че ще каже,но тайно се надявах да не го направи...Опита се да си тръгне,но аз инстинктивно го прегърнах.Притиснах го силно към себе си сякаш бе за последно.Нямаше да го пусна!Не исках...Може би бе прав..Обичах Стефан и да принадлежахме си,но като че ли обичах и Деймън...Тази мисъл пробягна много бързо.Беше плаха,но накара цялото ми същество да се замисли върху това...
По-дяволите!Аз обичах и двамата!"И старият въпрос,Елена,кой от двамата Салваторе?"-подсъзнанието ми,както винаги се бе наточило.Този път бе приело точно образа на Катрин,тоест моя образ,тоест нашия образ и ме гледаше с подигравка... Охх наистина беше така..Не можех да обичам и двама им..Единият щеше да бъде наранен..А който и да беше аз щях да съм най-наранена и най-тежко щях да го преживея.
Вдигнах ръцете си към лицето му и го погледнах в очите.Все още бях в обятията му и това ми харесваше."Не Елена!Недей да играеш двойна игра!Ти самата ще пострадаш!"Да...Сега подсъзнанието ми бе заело отбранителна позиция и вардеше сърцето ми от самата мен..
-Деймън...Аз те обичам..
Мамка му!Казах го!Думите ми бяха последвани от целувка...В началото беше съвсем безобидна устните ни се докоснаха,но след това стана страстна и...От гърлото ми се разнесе стон...Притиснах го силно до себе си.И с новата си скорост го забих в дървото.Тази целувка бе върховна!Но това не можеше да е така... "Стефан или Деймън?Сега Елена!Трябва да решиш преди с Деймън да сте направили нещо повече..."-Досадното ми подсъзнание беше право за жалост... Отдръпнах се бавно.
-Но обичам и Стефан!Аз..Не мога да избера!-гласът ставаше все по-тих и се чувствах толкова слаба..-Обичам ви и двамата...
Закрачих нервно пред по-големият от братята Салваторе.Какво можех да направя?Аз бях егоист.И исках и двамата..Което щеше задължително да вземе жертви..
-Не искам да загубя никой от вас..-усетих парещата сълза по едната си буза,последваха още доста...

Беше грешка. Целувката, думите, които Елена изрече, запознанството ни... Но бях решил да я преодолея. Да .. нещата никога нямаше да са толкова объркани, ако не се бях върнал в Мистик Фолс преди години. Но какво можех да направя след думите ,, Деймън обичам те! ''. Имах чувството, че сърцето ми щеше да изхвръкне, а мислите ми ... да експлодират. Дори и аз не можех да разбера какво бе станало между нас. Привличането, копнежа.. но всичко бе грешка. И двамата с Елена знаехме, че е най - добре да останем просто приятели. Тя не искаше да нарани Стефан, нито пък аз. Не можех да кажа нищо. Бях в шок. Не исках всичко да приключи така. Неволно виждам как по нежните и' бузки една след друга започват да се търкулват малки сълзи.
- Не, не .. Елена. - Казвам и обвива лицето и' с ръцете си. С палеца си избърсвам сълзите и'. - Елена, не плачи. Повярвай ми всичко ще бъде наред. Никога не би ме наранила .. поне не умишлено. - Знаех, че щеше да направя поредната грешка, затова просто я целувам по челото. - Никога няма да ме загубиш! Повярвай ми! - След това я прегърнах силно, за да знае, че ще продължим да поддържаме приятелска връзка, че винаги може да ми се довери и че винаги ще я защитавам. Леле, хората вече могат да ни помислят за брат и сестра. Никога нямаше да я изоставя...

В прегръдката му се чувствах толкова сигурна..Успокоителните му думи и всичко бяха като лек за притесненията ми..Беше толкова пазителски настроен...Но аз вече не бях онова крехко човешко момиче...Щях да се променя...За мен вече щяха да гледат по друг начин,не като просто човешката двойничка,която трябва да пазим да не се счупи...Не исках всички да ме пазят!
Прегърнах го и се отдръпнах леко.Трябваше да се изясним с Деймън веднъж за винаги и да започна вампирския си живот на чисто...Вдигнах глава много плахо. Предстоеше ми да кажа нещо много,ама много трудно...Спомних си какво му бях казала предните пъти,когато се опитвах да оправя дилемата"Салваторе": "Винаги ще бъде Стефан!""Обичам те Деймън,но обичам Стефан също!"
Тръснах глава.Исках да прогоня спомените.Беше ми тежко и това бе очевидно.. Но наистина бе крайно време да постъпим като възрастни...Нямаше да го загубя! Нямаше да го позволя!Той бе Деймън и винаги щеше да е част от сърцето ми...Ах това проклето сърце!Хората минават и заминават и откъсват части от него,но оставят болката.Тя не им е нужна.И тя те убива.Бавно и мъчително.
-Обещай ми,че няма никога да те загубя,нито ти ще ме напуснеш и ще останем..Хм..Приятели..-думата излезе бавно и несигурно между зъбите ми.После я повторих и потретих.-Приятели,приятели...
Повдигнах се на пръсти и го целунах по бузата.
-Ти ще си най-добрият приятел,Деймън Салваторе!Само ми дай това обещание!

След думите на Елена сърцето ми се сковава. Да самият аз исках да сме просто приятели, но след всичките моменти прекарани с нея .. дали можех да и' обещая? Всъщност.. да можех. Проблемът е, че може би все още изпитвам някакви по - специфични чувства към нея. Никога не съм чувствал такава болка. Думите и' сякаш пронизаха сърцето ми. Никога не бях изпитвал подобно нещо. Е, може би бях. Да .. бе отдавна, но си го спомнях толкова ясно сякаш се бе случило вчера. Да, сякаш случилото от миналото се повтаряше, но вместо Катрин, Елена заби нож в гърба ми.Поне веднъж исках да чуя едно искрено и истинско ,, Обичам те! ''. Но уви всички казват ,, Обичам Стефан, но обичам и теб Деймън. ''. Бе непоносимо. Толкова ли бях противен? Толкова ли бях .. засенчен от брат си? По - добре да се страхуват от мен, отколкото да стоят изправени пред мен и нагло да ме лъжат. Не знаех какво да кажа. Може би щеше да е най - добре да си тръгна, но .. не можех да го причиня на Елена. Не можех да я оставя с празни надежди и да я оставя въпроса и' без отговор. Проблема бе .. дали можех да и' обещая точно това? Когато я видя и опознах, тя .. с нея ... се чувствах отново жив. Исках я винаги близо до себе си, но .. преди. Нашата любовна история бе приключила отдавна. Просто щях да я забравя. Но .. ако поддържахме връзка .. се опасявах, че щеше да е болезнено. Но ... не можех да го причиня на Елена. Да .. както винаги ще си остана ,, Най - добрият приятел на Елена ''. Нищо повече.
- Елена ... не мисля, че мога да се справя. Бях влюбен в теб! Винаги ще съм твой приятел, не враг и ти го знаеш! Няма да ме изгубиш, но .. всеки път, когато те видя .. си припомням всичко! Всеки път единственото нещо, което изпитвам е болка! - Елена изглеждаше леко уплашена. Е, да може би бе малко грубо да и' се разкрещя, но .. не ми бе лесно. Чувствах се по - облекчен. Най - накрая тя узна това, което трябваше да знае много отдавна. При първата ни среща .. направих грешка. Изобщо не трябваше да заличавам този момент от съзнанието и'. Бях леко ядосан. Тя искаше да направя нещо толкова трудно за мен, но важно за нея. Дали наистина мислеше, че можех да се справя със всичко? Не знам, но и' го дължах. Не исках да я губя и явно това бе единствената ми възможност. - Елена .. - започвам бавно, тихо и уравновесено. Очите и' светват и узнавам, че все още таи някаква надежда. Не исках да убивам душата и' по този начин. Знам, че не искаше да губи и двамани и нямаше. Не можех да и' го причиня. - обещавам. - Понечвам да си тръгна като и' обръщам гръб, но .. ръката и' ме спира. Обръщам се и питам леко учудено. - Елена, какво има?

Не. Не исках да го правим. Исках я, но .. не бе честно. Ако не беше Стефан можеше да има нещо между нас. За жалост тя си помисли, че я искам само защото е двойничка на Катрин.
- Не, не .. Елена. - Ръката ми докосна лицето и' и го накара да се помести, но .. тя бе един голям инат! - Обичах те, заради самата себе си. Бях влюбен, но знаеш, че не е честно спрямо брат ми. И двамата сме били наранявани, но той те обича наистина и е сериозен. Би копнеел за теб до края на времето, но не мисля, че аз бих. - Очевидно думите ми я нараниха. Не исках да я наранявам! Бе толкова невинна. Затова не исках да я заблуждавам. Казах и' истината. Но... дали бе така? Дали самият аз не се самозалъгвах? Всичко бе толкова объркано. Не исках да живея така. Или щяхме да си останем приятели, или нямаше да бъде в живота ми повече. Не можех да понеса това, което мина през ума ми. Просто мозъкът ми не можеше да побере всичко. А да не говорим за болката в сърцето ми. По - добре да съм безчувствено същество отколкото.. кхъм.. влюбен и загубен.
- Елена .. аз не исках да те нараня, но.. не те заслужавам.

Последните и' думи бяха студени. Сякаш след това, което казах се бе променила. Така.. бързо, неочаквано... Вече знаеше какво е да е вампир. Всичко в главата и' бе объркано, но най - много чувствата и'. Не исках да я губя... Но сам поисках това. И ще го направя. Това ще е единствения ми шанс да я виждам. Това щеше да е болезнено, но.. и го дължах. Тя бе.. просто уникална по душа, но и много раздвоена и несигурна в чувствата си. Да точно това исках и колкото и да не ми даваше сърцето казах твърдо, но от вътре бях несигурен :
- Точно така! - Надявам се Елена разбра, че ще е най - добре да си останем просто приятели. Тя каза едно нещо, което преди ме нараняваше, но.. защо сега не ме? Какво се бе променило в мен? Но.. да тя бе права. Най - добре всички драми около Елена да затихнат и да започне начисто своя.. нов живот под друга форма на живот. Погледът ми бе празен и безчувствен. Дори не усещах сърцето си. От толкова много болка, която ми нанесоха Елена и Катрин, то се бе заело да се барикадира на вътре и никой повече да не може да го нарани. Да, това трябваше да направя и аз, но.. не можех. С Елена ще продължим да сме приятели, но нищо друго, нищо повече.. просто приятели. Когато я виждах нищо нямаше да се промени освен, че просто когато я виждам няма да изпитвам тази болка. Нямаше да си припомням всичката болка и прочие. Тя ще си остане Елена, моя приятелка. Нищо повече, нищо по - малко. Това бе най - доброто решение и за двама ни.
- Нищо друго няма да се промени, Елена. Аз винаги ще съм си същият Деймън готов да ти помогне и изслуша. Сигурна ли си, че ще си останем само приятели?

"Дали съм сигурна?Убедена съм!"-подсъзнанието ми разгорещено се опитваше да покаже позицията си,а аз мислено й забих едно круше.Меко казано бях раздразнена от въпроса му."Деймън,ти нормален ли си?"-исках да се разкрещя.Въпросът му ме подлуди и подскочих като ужилена.
-Мамка му,Деймън,ти луд ли си?
Бях побесняла кръвта би трябвало да е нахлула в лицето ми и да съм почервеняла от яд,но вече не бях човек...Бях убедена,че го правеше нарочно.Искаше да ме тества. Знаех много добре,че всичко е игра.Долно копеле!Може до преди минута да му казвах,че го обичам,но сега...Не,драги,няма да я бъде тая!
-Виж...Знаеш ли..предлагам да смее приятели с привилегии.
Подхванах бавно и зачаках реакцията му.Никога повече не исках да виждам този нещастник!Гаден,долен,нещастник!Вътре в мен нещо крещеше:"Не се забърквай в това!Грешка е!"Разбира се,нямаше да изневеря никога на Стефан.Обичах го повече от въздуха който дишам.Всяка частица от мен закопня да го види.Знаех,че ще се случи скоро и това ме успокояваше.Сега основна цел бе да накарам Деймън да подвие опашка и да се махна от тук,защото това вече наистина ме дразнеше...
-Предполагам искаш да сме повече от приятели..Все пак и аз и Катрин избираме Стефан все път...-
Гласът ми-хладен и остър като бръснач,а аз се въртях около него,оглеждайки голото му тяло.Прокарах показалец по гърба му.Реших,че щом иска игра ще я получи...Съвсем нормално му казах че или сме приятели или нищо,но сега можех да се позабавлявам малко...Надявах се само Стефан да не реагира остро.И в този момент осъзнах,че се превръщам в Катрин.Това добре ли бе?За това ли беше такава кучка?Държанието на Салваторе ли я бе превърнало в такава? Ядосах се повече и заявих ядосано като застанах така че да го гледам в очите.
-Слушай,Салваторе!Стефан е...Той е Стефан!И обичам него.Много добре знам защо ме питаш дали съм сигурна...И честно казано точно в момента ми е малко трудно да търпя присъствието ти!Искам да съм с моята любов,а това е брат ти! За това и аз и Катрин избрахме него!-вече се тресях от яд.-Защото не е като теб!

По едно време на лицето ми заигра самодоволна усмивка. Това за идеята да сме приятели с привилегии ми хареса. Дали наистина си играех с нея? Да, мисля, че ми харесваше да се държа така. Да щяхме да останем само приятели и точка. Аз.. ще е по - добре за мен да се върна към старият си начин на живот. Отново ще съм.. кхъм .. студеното копеле, на което не му пука за нищо и никой. Нямаше да допусна някой до себе си отново. Щях да започна играта начисто. Съвсем нов живот. Ще забравя всичко станало. Никога вече няма да позволя някой да разбере кой всъщност е Деймън Салватор. Никога, никога, никога...
В ума ми бе пълна бъркотия. Не знаех какво да кажа. Погледът ми бе празен отново и все така студен. Чувах пулса си как кънти в ушите ми. Налягането на кръвта в мозъка ми нарастваше. Имах чувството, че ще експлодирам. Съвсем случайно чувам пулса на Елена, който също не бе нормален. Следните думи ,, С Катрин винаги сме избирали Стефан, защото той не е като теб! '' ме засегнаха. Или по - точно ядосаха. Какво имаше Елена под думите ,, .. не е като теб. ''. Как така? Всичко бе толкова объркано. Бях ядосан. И то много. Вече не можех да сдържам всичко дълбоко в себе си. Колкото и невинна да изглеждаше Елена, се бе променила драстично.
- Как така не е като мен? Елена... забрави! Явно си изгубила една част от съзнанието си. Изобщо ли не помниш каква голяма стъпка през живота си направих заради теб? Промених се! Но явно не е достатъчно..както любовта ми. - Казвам студено и гневно. Изобщо не ми пукаше как Елена се чувстваше в момента. Сигурен съм, че никога не е изпитвала болка като тази. Затова и' бе толкова лесно да изрече на глас всичко, което мисли. Обличам ризата си и решавам да си тръгна. Наистина имаше нужда да обмисли нещата трезво. Правех малки и бавни крачки, защото дълбоко в себе си исках тя да ми попречи...

Тя ме привличаше! Обсипваше ме с целувки и аз и' отвръщах. Отново си спомних всички моменти прекарани с нея. Не мисля, че Елена мислеше трезво точно в този момент. Правехме грешка, но бях решен да се променя и точно затова сега щях да се насладя на момента ни заедно. Всичко бе изтрито. Не мислех за нищо освен Елена. Сърцето ми не чувстваше нищо. Само страстта не бе угаснала в мен. Сякаш... предишната Елена вече не съществуваше. Плашех се, че тя се превръщаше в Катрин. Не исках това от нея. Щеше да бъде забавно, но.. наистина исках тя просто да си остане такава каквато бе преди. Наистина се замислих за куп неща, но сега не бе времето да се притеснявам. Решен съм да се променя. Ще започна от сега. Точно в този момент. Като за начало ще се позабавлявам с Елена, без чувства, само страст. Колкото да я заблудя. Без да я предупреждавам я потапям във водата. Да, бе романтично да се целуваме под водата. Но бе кратко. Не исках да я убия, нали? Отново си задавах въпроси какво исках и какво не. Всичко бе толкова объркано, но в момента не ми пукаше за нищо, а още по - малко за брат ми Стефан и чувствата му. Даже и за чувствата на Елена. Бях решен да се насладя на момента. Целувките, с които ме даряваше бяха просто... уникални. Те оставяха парещи следи след себе си, а това ме възбуждаше. Исках я точно сега и се надявах някой от нас двамата да не развали момента...

Нямаше как да се спра.Това беше то...Със Стефан не се бяхме събирали,а Деймън бе единственият човек който исках да видя след промяната.Та той беше Деймън.. Очите му винаги така замислени..Кривата му усмивка,която ме караше да се ухилвам до уши..Присъствието му..И за да съм честна пред себе си...Обичах го... Невъобразимо много...Мислите ми бяха като на страничен човек.Мислех но това беше на заден план.Ръцете ми се движеха бързо по тялото му.Този път не си правех труда да събличам ризата му.Разкъсах я с едно съвсем просто движение,все пак бях вампир!Отправих се надолу като целувах врата,гърдите му,стигайки до панталона тогава го разкопчах и се потопих във водата за да го сваля напълно,заедно с боксерките му.
Когато се изправих и той не ми остана длъжен ризата ми изчезна,а след няколко секунди бях само по бельо.Поредната страстна целувка,която ме разтресе.Простенах,когато стисна дупето ми,а думите излязоха от устата ми така машинално,че не можах да ги спра:
-Деймън...Ти...Си...Искам...Теб!-изречението беше много накъсано.Натъртвах на всяка дума,за да ме разбере.Трябваше да знае как се чувствам.За това не пропуснах да отбележа.-Избирам теб.Стефан е минало...Аз наистина искам да съм с теб...

Моментът беше вълшебен.Намирах се в прегръдките на Деймън. Даряваше ме с ласки на които не можех да устоя.От гърлото ми се разнесе продължителен стон. В същия момент усетих,че някой се появи,но не ми пукаше особено.Сега бях с Деймън и всичко и всички можеха да вървят по дяволите.И разбира се иронията не закъсня.Чух познатия до болка глас на другия Салваторе."Честито Елена!Ето ги и двамата на куп сега тройка ли ще правите?"-подсъзнанието ми се бе наточило и това не ми хареса, защото и без това бях нервна,притеснена и не знаех какво да направя...Всъщност имах някаква представа,но тогава щях го нараня,а не исках това да става.Значи какво ми оставаше да се правя на ударена-не,глупаво щеше да е при положение,че ни хвана в крачка.Тогава като че ли подсъзнанието ми се смили над мен и ме погледна съчувствено,потупа ме по рамото и ми даде коза,който бях забравила в ръкава си.Перфектно!
Слава богу Деймън не бе свалил сутиена ми все още и аз се отдръпнах от прегръдката му като го целунах още веднъж страстно показно.Бях горда от себе си. Какво ми ставаше?Държах се точно като Катрин.Не бях наясно защо,но така щях да покажа на Стефан как стоят нещата.Потопих се във водата,за да не ме гледа по бельо.И това не ми бе ясно защо го направих,но все едно не действах аз.Това бе друга Елена.Елена,която прекъснаха точно преди да прави секс.При това толкова желан секс.Бях възбудена и бясна.Погледнах го,присвивайки очи и попитах на свой ред:
-Не знам,Стефан,нищо..Точно щях да правя секс с брат ти,ами ти как си?-гласът ми отначало бе тих,заради случващото се преди намесата му лека полека си възвърна нормалното звучене.