Градините с цветята

Беше един прекрасен, слънчев и топъл ден, от онези, в които всички са в добро настроение.Ужас!Няма нищо по-отвратително от това, да гледам доволните физиономии на противните хора, които изпълзяват от жалките си домове и се събират в групички от по двама или повече и отиват да се веселят на някое обществено място.Сякаш искат да покажат на всички колко са щастливи и безгрижни...С една дума - натрапват се в личното ти пространство и правят всичко възможно да ти досаждат.Само ако можех да почна да ги избивам един по един, без да да се налага да понасям никакви наказания след това бих го направил, при това с огромно удоволствие.За мен ми било чест да отърва света от тези заблудени простосмъртни.
Определено щях да превъртя, ако не убия някого днес.Искаше ми се да е някой, който е изпълнен с обич, някой, в чиито очи да се вижда безкрайно щастие.Доставя ми огромно удоволствие да гледам как всички тези положителни чувства се изпаряват и на тяхно място се настанява страха.До известна степен бях пристрастен да убивам...Както наркоманите са пристрастени към всякакъв вид дрога и не издържат дълго без определена доза, така се чувствах и аз.Ако не убиех поне един човек, на другия ден щях да убия пъти повече.
За да си намеря подходяща жертва отидох в парка, където със сигурност беше препълнено от хора, излезли на разходка с приятели или семейството си.Както и предполагах, очакванията ми се оправдаха.Докато си проправях път към една от пейките, намиращи се встрани от пешеходната алея буквално треперех, сдържайки се едвам едвам да не изтръгна нечие сърце.
най-накрая успях да стигна целта си и без да се бавя повече седнах.Поогледах се, разглеждайки парка.Навсякъде имаше цветя, около които хвърчаха пеперудки, гонейки се една друга.Между цветята, тук-там се срещаха и няколко деца, които се търкаляха и крещяха, а писъците им направо пронизваха главата ми.Докато шарех с поглед наоколо, вниманието ми бе привлечено от едно момиче, върху което спрях погледа ми.Едно същество от женски пол, чиято светло-кестенява коса ми бе много позната.
Светкавично се изправих и се запътих към нея.Отне ми доста време да я стигна, дори на няколко пъти я изгубих от поглед, поради количеството хора, изсипани тук като из ведро.Благодарение на аромата и обаче успях да я намеря.
-Моли!-хванах я за ръката, при което тя спря.-Каква приятна изненада...Не вярвах, че ще се срещнем отново, някога.-иронична усмивка се плъзна по устните ми и след по-малко от секунда се изпари съвсем неусетно, оставяйки сериозното ми изражение да се настани.

Действието. Действието се развива в...
1. Град Буенос Айрес в една зимна сутрин. Слънцето изгрява над Рио де ла Плата и осветява Буенос Айрес.
2. Апартаментът на Марио. Марио живее на последния етаж в една стара сграда на престижно място в центъра на града. Обзавеждането е модерно, без разточителство... паркет на пода, семпла мебелировка, функционално осветление.
Кой е Марио Суарез, героят на нашия разказ? Не е важно кой е, а какво му се случва и какво прави. Чуват се първите тактове на едно танго. Близък кадър на силуетите на двойката. Камерата бавно преминава от долу на горе. Няколко стъпки, тежка въздишка и…..

- СТОП! – крещи груб мъжки глас от дъното на залата. – Достатъчно за днес.
Чува се отчетливото тракането от токове на обувки по паркета в средата на стаята. Молин Оливър бе станала дубльор в нова испанска продукция. Бяха я наели преди няколко седмици. Трябваше да си признае, че работата й харесваше, въпреки че бе на крак по цял ден, рядко се случваше да й плащат за да прави това което харесва. Свали стегната шнола от косата си, и пусна косата си да пада свободно по раменете си.
Пътят й към съблекалнята бе кратък, и се настани на първия свободен стол който видя. Откопча закопчалката на обувките, и ги захвърли направо в сака си. Свали яркочервената рокля от себе си и на нейно място облече любимият си деним, блуза с дълбоко V-образно деколте и черния блейзер. Закачи роклята на една закачалка, и я постави в прозрачен шранк. Прибра си всичко в сака, и напусна студиото. Вяло се сбогува с всички и излезе.
Времето бе типично за малкият град. Слънчево и топло, макар на Моли да й бе хладно. Вървеше по улицата с високо вдигната глава. Можеше да усети погледите на хората вперени е нея, тя бе от малкото жени, които не желаеха мъжете да се заглеждат в нея и след нея. Това отношение й бе крайно противно. Пътят й към апартамента бе дълъг, но обичаше да върви пеша, така че това не й направи кой знае какво впечатление, въпреки това за по-пряко мина през парка, а не през центъра. Там щяха да я чакат още погледи.
Глъчта от парка дразнеше ушите й. Причиняваше й даже и главоболие. Запали нервно цигара докато преминаваше през територията на парка. Крачките й бяха равномерни и доста бързи в опит, час по-скоро да се махне от тук. За част от секунда съжали, че не е минала през центъра.
Чу стъпки зад себе си, и реши да се обърне, точно когато нечия ръка я сграбчи за китката. Обърна се и видя лицето на Колтън пред себе си.
- Изключително зле говори за Вас господин Колтън, да се промъквате така зад дамите. – направи му забележка Моли, с широка усмивка и ясно доловим саркастичен тон. Приближи се към него като го прегърна леко, и го целуна по бузата. – Не мога да повярвам, че го казвам.. но.. ми липсваше.
След това изказване, лека руменина се спусна по бузите на Моли.

Признанието й и невинната целувка, която ми удари по бузата, леко погъделичкаха самочувствието ми, което се прояви чрез една самодоволна усмивка.Беше ми приятно да знам, че съм липсвал на някого, макар и никога да не го призная, дори за пред самия себе си.Правех се на жесток и безчувствен убиец, а всъщност бях просто един мъж, който има нужда да излее чувствата си.Жалко, че бях прекалено горд за да го направя...Именно гордостта ми бе причината, поради която останах сам.Постоянно отблъсквах хората от себе си, показвайки колко съм груб.А и с времето започна да ми се носи славата на зъл убиец, така че вече едва ли е останал някой, който би искал да има нещо общо с мен.
Моли обаче беше съвсем различна...Познаваше ме от едва десет години, макар че за човек това не е никак малко.Въпреки, че знаеше какво се говори за мен, не изпитваше никакъв страх, на което направо й се възхищавах.
-Вярно, че не сме се виждали от доста време, но имах да свърша някои работи на едно много далечно от тук място...-хвърлих й един бърз поглед, с който успях да я огледам от горе до долу.-Мамка му!С всеки изминал ден ставаш все по-хубава.Вече дори надмина очакванията ми.-усмивката бе точния завършек на комплимента, който й отправих.
Този път не го казвах, само защото исках да я прелъстя или нещо подобно, напротив.Самата истина бе такава...Още когато беше малка, знаех, че един ден ще се превърне в невероятно красива жена, но не очаквах, че ще е толкова скоро.Именно за това я спасих.Не можех да лиша мъжкото общество от такова създание.Дори да знаех, че мен самият никога няма да ме огрее, защото тя ме има само и единствено за свой приятел, не съжалявах, че я спасих.Не знам как го правеше, но тя сякаш имаше определен контрол над мен.Тя е вероятно единствения човек, когото не бих наранил за нищо на света.
-Какво правиш тук, ако не е тайна?-въпросително повдигнах веждите си.-И защо си толкова намусена?Киселото изражение не ти отива никак...-преди да получа отговор от нея, слухът ми бе пронизан от силен детски писък, който ме накара да присвия очи от болка.
Защо трябва да са толкова шумни?!Ако продължаваха в същия дух, щях да се погрижа да не си отворят устата никога повече...

Моли се подсмихна, когато чу въпросът му и разпери саркастично ръце.
- Нали знаеш…Света е страхотен и няма за какво да се муся. - след секунда тя прибра ръцете си и го погледна. Знаеше, че няма причина поради която да надене маска и пред него, но просто й беше трудно да пропуква хладната и спокойна повърхност и то само за части от секундата.
Девойката се замисли за комплимента, който й бе направил.
Самата тя добре знаеше, че Колтон не е такъв. Или поне всички така твърдяха. Описваха го като безмилостен и жесток убиец. Мъж без скрупули и без капка уважение към човешкият живот. Но в действителност той бе нещо коренно различно. Въпреки че самият той си мислеше, че е жесток и тем подобните глупости Моли го виждаше. Виждаше онази част от него, която бе истина. Имаше добрина в това създание. Може би заровена много надълбоко и прекалено трудна за откриване или може би просто той искаше така, но тя знаеше… Знаеше, че той е добър. Дори комплимента, който отправи към нея, дори той доказваше теорията й.
- Благодаря ти за милите думи. - Думите бяха казани с доза закъснение, но все пак бе успяла да ги изрече.
Частичка от нея се радваше, че той я намира за привлекателна. Да, погледите на другите мъже й лазеха по нервите и тя искаше да… Е не да издере очите им и да ги извади, а после да ги накара да ги изядат… Не това би било прекалено грубо, но нищо не я спираше да.. Добре стига толкова планове за убийства и издиране на очи.
Господи тези дни нещо й ставаше. Не, не беше пред менструалният синдром по-скоро досадни хора и не чак токова приятни моменти. Преумора и прекалено много писъци на деца.Особено писъци на деца, който точно в този момент раздираха съзнанието на Моли все едно бяха остриета.
- Искаш ли да отидем някъде? Да седнем на някоя пейка далече от всичката тази шумотевица? – попита тя, но въпроса й сякаш бе незавършен.. сякаш не му оставяше право на избор. - Естествено ако нямаш работа. - Допълни тя. Знаеше, че той няма работа, но бе длъжна да допълни изречението си. Не че принципно би му дала Бог знае какъв избор или право на мнение. Но все пак Моли не беше такава. Тя беше добра душа, която нямаше да му се натрапи…Не много!