Езерото.

Заглавие: Re: Езерото. Съб Ное 03, 2012 11:49 pm

Скитам се по улиците на Литъл Хамилтън вече в продължение на няколко седмици. Нямам къде да отида, а и не бих се задържал на едно място повече от два или три дни. Единственото нещо, от което се страхувам е, че много лесно мога да предизвикам съмнение. Повечето хора, които са ме виждали не са малоумни, а пък и преподавателите в училище отлично знаят истинската ми възраст. Само на петнайсет години съм и лесно могат да ме изпратят в дом за сираци или нещо подобно, ако разберат, че нямам настойник. Не съм имал такъв, откакто родителите ми починаха. А Лиам? Лиам не беше мой настойник. Не се водеше такъв по документи. Вярно е, че той ме отгледа и се погрижи да бъда добре, но не ми беше настойник. Не и по документи.
Щастлив съм, че днес времето е по-топло. През последните няколко дни студът беше толкова жесток, че дори ме побиват тръпки при спомена. Едва ли някога ще успея да забравя онази нощ, която прекарах в гората. В съзнанието ми винаги ще бъдат запечатани вълчия вой, пронизващия вятър и ледените капки дъжд, които безпощадно се забиваха като игли в кожата ми отвреме навреме. Но това е само минало и вече няма никакво значение. Не мога да се нарека бедняк, тъй като всички дебитни карти на Лиам попаднаха в джоба ми след убийството му. Успях да изтегля по-голямата част от парите преди да бъдат блокирани. Силно се надявам да не разберат, че аз съм извършил това. Чак след като го направих се усетих, че с лекота биха могли да усетят, че нещо не е наред, понеже изтеглих парите след като се обадих за да съобщя смъртта на Лиам. Както и да е... шансовете винаги са на моя страна и зная, че не трябва да се притеснявам. Едно от нещата, в които вярвам най-много е вселенската тайна. Не ми се иска да предизвиквам лошите неща към себе си и напоследък все по-често се старая в главата ми да проебладават само положителните мисли и хубавите спомени, колкото и малко да са те...
Напълно забравих за училище. Няма начин да се върна там. Никой не може да ме накара да отида и да прекрача проклетия праг на гимназията отново. Зная, че трябва да си изкарам добро образования и за Лиам това беше много важно. Зная, че без образования съм заникъде. Няма да успея да развия добра кариера или каквото и да е. Ако беше жива мама вероятно щеше да ми натяква, че ще умра от глад, че няма да мога да изхранвам семейството си и какви ли още не глупости. Но аз съм асасин. Тц, все още не, но някой ден ще се превърна в асасин и освен шансовете за мъст, при мен ще идват и много пари. Наемен убиец ми звучи добре. А наемен убиец на свръхестествени боклуци - още по-добре.
За да стана асасин имам нужда от много тренировки. Успях да измъкна голяма част от оръжията на Лиам и сега прекарвам доста от времето си, упражнявайки се с тях. Стрелбата с лък по принцип ми е най-лесна, но не бива да спирам и тези упражнения.
Затова се радвам, че деня е слънчев и мога да потренирам свободно. Но ето, че вече се изморявам. Всеки има нужда от почивка, не е ли така? Скривам лъка, стрелите и всичките ножове, които мъкна със себе си под едно дърво, а след това се насочвам към брега на красивото езеро, което обожавам. Да, обожавам да прекарвам времето си тук в топлите дни. Харесва ми да оставам сам и да се чувствам спокоен. А и не бих имал нищо против някоя русалка да изплува на водната повърхност, докато се излежавам. Вярно е, че и русалките, ако съществуват наистина, са свръхестествени създания, но наистина не бих имал нещо на против...

Заглавие: Re: Езерото. Нед Ное 04, 2012 12:20 am

Дългите й, бели пръсти се вкопчиха в тревата на брега и я задърпаха сякаш искаха да я отскубнат. Единствено ръката й се подаваше от размътилата се вода. Тук- там проблясваха руси кичури коса- зловещо. Калта бе полепнала по цялото й тяло, беше се вмъкнала под ноктите й и я караше да изглежда като някое мърляво, бездомно момиченце от третия свят. А всъщност Клер Ревън не можеше да се оплаче от липсата на средства, липсата на внимание или каквото се сетите. Тя можеше да си позволи достатъчно неща, за да преживява дори студените месеци, та даже и време за забавление й оставаше. Отдаваше тази си способност на нежния, чар на малко, русокосо момиченце. Кой би устоял на тези дяволски, сини очи?
Често й се случваше да застане пред огледалото и да се любува сама на себе си. Дългите й години живот, които бе прекарала в това почти детско, шестнайсе годишно тяло, бяха накарали тъмнината от желанието за плътски удоволствия да се натрупва все повече и повече в организма. Обаче го пазеше... тя пазеше това тяло чисто и непокварено, ако можеше в момента да се нарече чиста по каквато и да е причина.
Най- накрая мръсните й пръсти успяха да се уловят за нещо по- стойностно и тялото й се изтегли нагоре. Измъкна се от водата, която успя да отмие повечето тиня от Клер, ала косата й все още беше с труден за разпознаване цвят. Бялата й рокля отдавна не беше бяла. Единственото, останало чисто от нея бяха очите й. Бистро сини, омайни, криещи едва малка лошотия зад себе си.
Зашляпа боса по тревата като леко обърсваше калта от нежните си стъпала по нея. Хвана с две ръце крайчеца на роклята си и изстиска всичката вода от него. Мразеше да става така. Защо винаги трябваше водата да я мокри? Май трябваше да си поговори с това езеро доста хубавичко. Изплези се недоволно към водата, докато крачеше гордо и невнимателно. Краката й се заплетоха един в друг и само миг по- късно, с разперени ръце, Клер тупна в нечии чужди крака по лице.

Заглавие: Re: Езерото. Нед Ное 04, 2012 10:36 am

Погледът ми се рее из синия простор. Винаги ми е било любопитно да наблюдавам облаците и да правя сравнения с разни животни. Спомените от детските ми дни отново се завръщат, затварям очи и съвсем ясно виждам какво беше преди. Пикниците, които мама и татко организираха, забавленията, на които ме водеха често.... всичко, всичко това се завръща отново. Зная, че това са спомени, които никога няма да изтрия от паметта си. Има такива, която остават завинаги. Такива, които болят вечно.
И в следващият момент се случва. Нещото пада върху краката ми, подпирайки се с ръце за тях. Инстинктивно се изправям в седнало положение и се отдръпвам назад, гледайки леко стреснато. И веднага разбирам, че това е момиче, навярно изплувало от водата. Не, че ме е страх от момичетата, но не очаквах подобно нещо да се случи.
- Ъ, опашката ти я няма! - казвам, а в погледа ми все още се чете объркване.
Е, какво се очаква да си помисля? Спомням си как преди няколко минути се надявах някоя красива русалка да изплува от водата и ми става смешно, но някакси успявам да се сдържа и да не се засмея. Осъзнавам, че думите ми са прозвучали глупаво, но не ми пука. По-скоро се ядосвам от случилото се. Не свалям поглед от непознатата, която само за миг помислих за русалка, а по лицето ми се изписва раздразнителна гримаса.
- Исках да кажа, че имаш крака! - казвам отново и въобще не осъзнавам какви глупости се отронват от устните ми. - Така де... искам да кажа, че ти си човек!
И объркването по лицето на непознатата се разраства. Имам чувството, че е готова всеки момент да се разсмее, но и тя не го прави. А сега какво? Въобще не зная как да постъпя в подобна ситуация. Има неща от живота, които хората научават твърде късно. Има неща, които никой не знае и точно тези неща почти никой не научава.
Тя продължава да лежи в краката ми. Оглеждам я внимателно, колкото и невъзпитано да изглежда. Не ми се струва позната, но пък истината е, че аз не познавам почти никого. Прекарал съм по-голямата част от живота си в самота. Така де... малка част с родителите си и друга с Лиам. А със съучениците си не се разбирах много добре, тъй като всички бяха глупави и нямах извратеното желание да завързвам някакви приятелства. Радвам се, че вече не ходя на училище и че не съм заобиколен от простаци, които си нямат друга работа освен да се бъркат в живота на хората.
Протягам ръката си към нея, помагайки й да се изправи на крака. Очаквам да ми поднесе някакво извинение, но то е закъсняло достатъчно. Ако искаше да ми се извини досега вече щеше да го е направила, мисля. Явно няма подобно намерение, но да... не ми пука.

Заглавие: Re: Езерото. Нед Ное 04, 2012 6:30 pm

Клер го погледна косо преди да поеме подадената ръка. Недоверчивостта й бе наслоена като преспи сняг в никак чистото й съзнание. Сняг, който не се топеше дори температурата да прехвърли 20 градуса. Светлите й очи се впиха в неговите- изучаваха ги и търсеха нещо, което да й подскаже, че не можеше да му се довери, а от друга страна тайно й се прииска да се отпусне и да поеме тази ръка. Какво пък... ако захапеше, тя също би захапала без да се подвоуми. Ако я нападне, можеше също да нападне. Сякаш виждаше козовете на ситуацията в ръцете си, но те се изплъзваха с всяка изминала секунда колебание дали да се справи сама или да приеме предложеното. Нима можеше да й бъде навредено? И защо всъщност се страхуваше толкова много? Време беше да разчупи този свой страх и недоверчивост.
След краткотрайни, почти полу минутни разсъждения, Клер все пак вдигна ръката си и улови големите мъжки пръсти. На ум си отбележи, че харесваше големи ръце и тази й допадаше особено много. Подсмихна се лекично, но усмивката й наподобяваше полъха на пролетния вятър- невинна и изключително неразбираема, сякаш се радваше на някаква своя шега, за която се беше присетила.
-Благодаря.- напевния й глас, приличен на звън от греховни камбани, достигна до слуха му и го подразни съвсем лекичко с присъствието си. -Не е прилично да говориш така за краката на дама.- скръсти мръсните си ръце пред гърдите си и оцапа още белия- потъмнял и мокър, плат на роклята си.- Аз не съм русалка, просто... плувах в неподходящо време.
Пропусна факта, че всъщност се беше забавлявала с рибите в тинята поради липсата на нормални занимания. Нямаше нищо по- забавно от начина, по който се разплискваше червената рибешка кръв из водата, а онова странно дишащо балонче пукаше под напора на пръстите й, с които сега държеше неговата ръка (:DD). Как въздуха излизаше и се издигаше нагоре в мехурче. После рибата се захвърляше... и се повтаряше процедурата със следващата. Никога не беше мислела, че дисекцията на риби под вода можеше да се окаже толкова забана.

Заглавие: Re: Езерото. Пон Ное 05, 2012 5:16 am

Думите й ме карат да се изчервявам. Какво, по дяволите, ми става? По принцип не се изчервявам като някоя госпожичка и мразя да го правя! Но напоследък все се случва нещо, което кара кръвта ми по някакъв нахален начин да се промъкне зад чертите на лицето ми и то да стане червеникаво като домат. Отново си спомням онзи ден в едно кафене, когато някакви възрастни лелички ме наблюдаваха и отвреме навреме си шушукаха по нещичко. Убеден съм, че говориха за мен. Няма как. Та аз съм вечен център на внимание. И не мога да отрека, че понякога ми харесва... Но този път изчервяването е породено от съвсем различна причина. Зная си, че прозвучах като пълен глупак когато заговорих за русалки. Момичето сигурно се е изплашило от мен, вероятно си е помислило, че съм някой умопобъркан. Но поне съм секси и това ми спасява кожата донякъде...
- Извинявай - казвам, а след това най-накрая отдръпвам ръката си от нейната, без особено да ми пука, че тази постъпка ме прави да изглеждам като грубиян.
Тя се усмихва под мустак, макар и реално да не притежава такъв. Осъзнавам, че ме наблюдава по някакъв различен начин. Сякаш ме изучава, сякаш се опитва да прецени действията ми. Но най-голямо впечатление ми създават любопитните й погледи, с които отново ме кара да се чувствам неудобно. Истината е, че рядко някой ме е намирал за интересен. По-скоро хората са ме заглеждали заради красотата, която притежавам, но не и защото ме намират за интересна личност.
И за миг се ядосвам на собствените си мисли. Вярно е, че съм красив, но и скромността никак не ми липсва. По принцип мразя да се надувам, но пък какво да се прави? Съдбата ме е надарила с... МЛЪКВАМ!
- За какво се извиняваш? - пита тя. Толкова съм се задълбочил в мислите за собствената си красота, че в началото не чувам добре въпроса й и съм повече от сигурен, че го задава за втори път.
- Извинявам се за това, че те обидих, щом заговорих за краката ти. Извинявам се, че те помислих за русалка. Такива неща не съществуват! - отвръщам аз и усещам как някакъв гняв отново започва да се надига в сърцето ми. Случва се всеки път, щом заговоря за нещо свръхестествено. По дяволите, ненавиждам тези създания. Мразя ги. Искам да живея в свят, където те не съществуват. Само това искам. Нищо друго.

Заглавие: Re: Езерото. Пет Ное 09, 2012 9:06 pm

Клер мигаше неразбиращо срещу непознатия... не съществуват значи... тя, по- скоро би казала, че мястото им е в морето, а не в сладководни езера, но щом беше решил, че не съществуват нямаше да спори с него; никак не ги харесваше и без това, та се чувстваше съвсем склонна да потвърждава тезата му дори без да спори с нея и да се опитва да я оборва. Вгледа се почти нахално в очите му, сякаш издирваше някакво доказателства за непоносимостта му или пък беше просто отричане от свърхестествените водни същества. Обаче там откри просто човек. Един обикновен човек, идеален екземпляр дори би казала, достоен представител на своя вид. Зад фасадата на обикновеност, Клер можеше да съзре нещо по- дълбоко, достатъчно потайно струващо й се, че да разбуди нездравословното й любопитство и да предизвика желанието й да се залепи за него и като пиявица да изсмуче всяка една мъничка частичка лични тайни. Един ден вероятно щеше да се сеща за тях и да занимава мозъка си с разтълкуването му, докато не намираше логично занимание на тялото си.
-А! Ама, моля те.- заспя се Рейвън.- Напълно разбираемо е... колкото и неучтиво да звучи... предполагам.
И се погледна изучаващо надолу... през коремчето, таза, бедрата, коленете и прасците чак до малките пръстчета на краката си, за да провери дали наистина беше права за външния си вид. О, да, той със сигурност предразполагаше към объркване в събеседниците й. Беше вир вода, с полепнали по крачетата малко сладководни водорасли. Въздъхна отчаяно така, както само момиче на възрастта на приемника й можеше да направи.
-Трябва да намеря къде да оправя това нещо.

» Езерото
» Острова насред езерото