Сладоледената къща

Края на деня наближаваше. Но това по абсолютно никакъв начин не можеше да осуети желанието на господин Джулиъс Долтън да се наслади на една изключително калорична, сладка и тъй желана наслада. Сладолед. Само при мисълта за него устата на Джулс се пълнеше със слюнка. От толкова време ме се ядеше, но така и не намираше време да отиде до любимия си сладоледен салон, който беше само на 20мин пеша ходене от апартамента му. А ето, че сега му се откриваше прелестна възможност да го направи. Случайният сблъсък на него и най-добрата му приятелка от детството, с която не се бяха виждали от 2 години, в ботаническата градина преди няколко дена.
Джулиъс си вървеше с умерена крачка надолу по улицата. Сладоледеният салон, вече се виждаше в далечината. Сякаш желанието час по скоро да вкуси сладоледа си, Джулс леко забърза темпото си, в нещо средно между бърза крачка и бавно ходене, което отстрани изглеждаше абсурдно смешно. Отвори врата на заведението, с толкова излишна сила, че прикова погледите на повечето му клиенти, които в случая се оказаха малки деца със родителите си. Влизането бе сигнализирано и с мелодичният звук на една малка камбанка.
Джулс се настани на една от свободните маси в средата на заведението, с изглед към вратата, като си поръча един тоник, докато чака Дилия да се появи. Надяваше се да се появи по-скоро защото усещаше вече вкуса на Страчитела в устата си.
На съседната маса с лице към мен стоеше малко момче с пясъчно русо коса. До него бе момиче с по тъмна от неговата коса, но с осезаема прилика в чертите. „Сигурно са брат и сестра” – помисли си Джулс. В същото време се чу отново мелодичният звън от камбаната, който прикова погледа на Джулиъс.
- Прекрасна както винаги! – поздрави я Джулс, след като Дилия се доближи достатъчно, че да може да го чуе. – Тези двамата не ти ли приличат на нас… преди.. 15 години? – попита я Джулс, посочвайки скрито децата, които до преди малко бе наблюдавал.

Не го бе виждала от толкова отдавна. Преди два дни се бяха засекли в ботаническата градина и веднага си бяха уговорили среща. И за няколкото минути, в които седяха втренчени един в друг и се радваха как могат да се засекат така случайно, Дилия се почувства толкова добре, че бе забравила за всички нейни проблеми. Джулиъс ѝ напомняше на времената, когато тя седеше на кея на езерото, краката ѝ бяха потопени до средата на прасеца ѝ във водата, а двамата тоново правеха състезания кой по-бързо ще изяде сладоледа си. Естествено, той винаги побеждаваше. Тя му казваше, че е защото той има по-голяма уста, но истината беше, че мозъкът ѝ замръзваше от съвсем малаката хапка.
И, поради тази причина, двамата нямаше как да не се срещнат в близката сладоледена къща. И изведнъж, едва ли не на десет крачки от вратата, Дилия я осени притеснителната мисъл, че нещо можеше да се случи. Когато бе емоционална, бе много по-трудно да контролира ума си, и при най-малкото отклонение на мисълта си, сладоледената къща можеше да стане от леден рай в огнен ад.
- Дали да не му се обадя и да отложа? - запита себе си Морети, но когато се улови да прави крачки напред, тя се отказа. Имаше нещо толкова примамливо да се потопи в далечното минало и да забрави последните няколко години. Лицето на Алесандро всяка сутрин изникваше пред очите ѝ. Мисълта за трагичната му смърт всеки ден я караха да посърне и да намрази себе си с една идея повече от предния ден. Но Джулиъс... Джулиъс беше олицетворение на летните детски моменти, когато тя трябваше единствено да се притеснява, дали няма да стане прекалено късно и да изтърве епизод на "Звездни рейнджъри".

Тя дръпна вратата и нейното влизане бе оповестено от едно малко звънче, намиращо се на около половин метър над нея. Няколко души извърнаха погледи, видяха, че няма нищо интересно и се върнаха към купичките си ледена наслада.
- Прекрасна както винаги. - усмихна се тъмнокоското, когато тя се приближи.
- И закъсняла както винаги, също. - Дилия остави якето си на стола и се настани, изчаквайки да ги обслужат.
Джулиъс посочи две хлапета на съседната маса и ѝ напомни колко много те приличат на тях двамата пред 15 години.
- Ммм - измънка весело Морети и хвана менюто. - Определено приличат на нас. Въпреки че ние бяхме къде-къде по-непослушни. Виж ги как мирно седят до майка си.
Та, кажи ми, какво става с теб. Онзи ден нямахме време да си разменим клюките. - двамата се засмяха точно навреме, когато дойде сервитьорката.

Срещата му с Дилия бе едно от малките хубави неща случи ли се наскоро. Напоследък имаше проблеми в работата, караници с приятели, интриги с бивши колеги, и какви ли още не щуротии които му бяха на главата. Нуждаеше се от малко време някъде на тихо и спокойно място за да можеше ад си отпочине, от цялата тази драма и скупчилото се напрежение около него. Вероятно Морети бе единственият човек на света в момента, който можеше малко или много да му помогне, за да не избухне и да излее истинските си чувства наяве, което би било пагубно за някои хора.
С идването на сервитьорката бързотечащите мисли на Джулиъс като че ли намалиха малко скоростта си. Погледна отново менюто, сякаш в опит да издиша дълбоко за да се поуспокои.
- За мен голяма порция Страчитела с допълнително шоколад и бисквити – поръча си Долтън, и погледна невинно Дилия, тъй като съвсем бе забравил, че тя е дама и бе редно тя да поръча първа. Пусна една невинна усмивка, и вдигна вежди, е знак на извинение.
Дилия поръча любимият си сладолед, който поръчваше още от 5 годишна възраст. Джулс я бе запомнил с него. Толкова сладко го консумираше. И онази нейна физиономия, когато сбръчкваше цялото си лице, когато уж сладоледа бил „прекалено студен” , но въпреки всичко си го изяждаше целия.
- Покрай мен са само проблеми мила… - започна несигурно Джулс, надявайки се Дилия да смени темата.. – Много бурен е живота напоследък..
Недовърши мисълта си, но не бе и необходимо. В наши дни всички имаха проблеми.
- Ти как се справяш след… - не можа да намери подходяща дума за трагедията сполетяла Морети, затова използва нещо банално, сякаш се страхуваше да не разплаче Дилия на момента.. – ..промяната?