Чакалнята на летището

Следобеда бе същия както всички други следобеди в малкия град. Спокоен, леко сумрачен и ветровит. Молин пътуваше в таксито към летището, шофьора бе настъпил педала по поръчение на Моли, и с бясна скорост пропускаше доста голяма част от червените светофари в града. Искрено се надяваше Томас да не я чака твърде дълго. Пристигна на летището десет минути след обявения час за кацане, когато с ужас установи че полета му е с 2 часа закъснение.
Обиколи всички възможни магазинчета на летището в опити да убие времето до кацането на самолета. Взе си едно дълго двойно лате и се усамоти на един стол с книга в ръка. Разлистваше страниците една по една, когато чу по говорители че полет №354 е кацнал. Прибра четивото в чантата си, и се отправи към изхода на излизащите. Нервно потропваше с крак, явно показвайки колко изнервена е всъщност от това безсмислено киснене на терминала.
Тогава го видя. Косата му бе пораснала с няколко сантиметра, но все пак усмивката му си бе останала същата. Беше си все същия какъвто го помнеше преди.
- ТОМАС! - изкрещя тя и вдигна ръка за да му помаха. Забърза крачка, като за малко да се спъне в куфара на една млада девойка.
- Липсваше ми! - каза тихо тя, след като най-накрая го прегърна.
__________________________________________________-
нямах никаква муза.. лишено от всякаква мисъл, съжалявам

Два часа закъснение? Тези шегуваха ли се? Един глупав уикенд щях да отида до Ню Йорк и полетът ми щеше да закъснее. На всичкото отгоре и бях помолил Моли да ме чака, просто щеше да ме убие. Поне така си мислех аз.Не я бях виждал от доста време, но покрай училището и уроците нямах никакво време. Кога бях станал работокохолик?
Опитах се да не си мисля за полета, затова се пуснах на моя автопилот и преживях това изнервящо и кратко пътуване като пълен непукист. Излязох като на сън от самолета, взех си багажа все едно бях робот и на магия стигнах до чакалните. Някой изкрещя името ми и веднага поклатих глава, за да изляза от унеса си.
- Моли!
Видях ръката й и затътрих куфара след себе си. Прегънах я и след това я огледах от горе до долу.
- И ти на мен, обещавам да имам повече време. Изглеждаш невероятно.
Прегърнах я през кръста и тръгнахме към близката пейка, за да оправя багажа си.
- Как си? Нещо интересно, докато се правя на учител? - засмях се и прокарах ръка през косата си, което ми напомни да я скъся.

Толкова се бе променил. Всичко в него бе различно, визияат му, прическата му, походката му, маниерите му, излъчането. Той не бе човека, който тя бе изпратила преди шест месеца. Срещу нея сякаш стоеше непознат. Някой който вижда за пръв път в живота си.
Прегърна го още по силно, след което се отдръпна. Погледна го в очите, и сякаш потъна в тях. Топлия иом цвят й напомни за години, когато бяха заедно. Безбройните безсънни нощи, бягането посреднощ, битките с възглавници и всички други щуротии които бяха правили докато растяха.
- Благодаря ти. –каза смутено като лека руменина се появи по бузите й.
Хвана една от торбите на Томас и се запъти към изхода. Ходеше с наведена глава сякаш обмисляйки какво да каже на детската си любов.
- Все същото си е тук. Нещата не са се променили много от както замина. Разделих се със Раян, записах нов курс в университета. Живея в ново жилище. Това е. – спря за малко колкото да си поеме, след което се обърна към него – При теб? Кажи, как мина полета?