Мистик Фолс, 1664г.

Заглавие: Мистик Фолс, 1664г. Вто Сеп 11, 2012 7:56 pm

Мистик Фолс... хм, как бих могла да го опиша? Малко заблудено и скрито от картата градче във Вирджиния. Място, където хората се познаваха и където нямаше тайни. Хората тук бяха спотени и си помагаха. Едно забутано градче, но не съвсем обикновено. Бях чула, че тук се носят слухове за кръвожадни създания на мрака, дебнещи плячката си и убивайки я безпощадно. Създанията, още известни като вампири. Кръвопийци, чудовища... много думи имаше, с които биха могли да се опишат. Но и аз бях такава. Точно затова това градче беяе привлякло вниманието ми. Исках да разбера повече за природата и видът си. А това щеше да мие в полза, ако исках да оцелея. А друг избор не виждах. Затова сега бях тук, обикаляйки безцелно из градчето, търсейки нещо... и аз незнаех какво по-точно. Може би просто си губех времето, но тъй като времето за мен не значеше нищо и не ме владееше, нямаше за какво да се тревожа. Аз командвах времето и го имах цялото на мое разположение..

Вече се мръкваше, а аз дори нямах къде да отида. Нямах къща нито познат при който да отседна, но не се нуждаех от това, За вампирите нощта беше като за човеците денят. Изпълнен с удоволствия и много възможности. По това време хората се бяха прибрали по домовете си и се забавляваха със семействата си. Но не и аз. Аз нямах семейство и нокога повече нямаше да имам. Бях го загубила и вината за това беше моя. Но неможех да променя това, така че трябваше да го приема.
Лутах се бавно и безцелно по малките криволичещи улички на града, обикалйки и наслаждавайки се на мрака. По едно време те започнаха да намаляват и накрая стигнах едно много забутано и мъртво местенце. Тук уличката свърваше. Огледах се наоколо. Нямаше жива душа. Реших, че напразно съм си губила времето тук. Нямаше да открия нищо.. може би просто се заблуждавах. Обърнах се и възнамерявах да си тръгвам когато чух стъпки. Идваха зад мен. Обърнах се рязко, но не видях никого. Изострих сетивата и, но не долових бавния и до болка познат ми ритъм на ъуптенето на човешкото сърце. Значи или тук нямаше никого и това бе плод на съзнанието ми или наистина тук имаше някого, само, че не бе човек. Отово чух стъпки и се обърнах светкавично. Тогава ч видях. Някакво момиче стоеше на десетина метра пред мен и ме гледаше втренчено. Беше като статуя.. дори не помръдваше..

Да имаш "завинаги" като мерило за живот е сложно нещо. Годините минават като дни, а вековете-като години. Струва ти се, че всичко се точи бавно и мъчително, но от друга страна, това бреме не оставя никакви видни белези по тялото ти. Лицето ми изглежда точно така, както изглеждаше преди 200 години, косата ми е също толкова дълга, а по лицето ми няма и една бръчка или черта в повече от преди. На теория звучи невъзможно човек да не се промени за това време, но физиците, учените и химиците нямаха ни най-малка представа за това покрай колко същества живеят.

Вървях бавно. Беше не толкова студено, но все пак прохладно. Хората се бяха прибрали отдавна по домовете си. Едиинствените , които бяха извън пределите на къщите си бяха пияниците и вампирите. Пияниците - за да се донапият (ако имаше на къде повечв) , а вампиритв -за да ловуват. Нв бях особено жадна. Просто се разхождах, но в полизрението ми попадна още един, млад вампир. Реших да проследя вампирката и да видя дали я познавах -бях около града от доста време, макар малко да знаеха, че съм наблизо.
След около 10 минути следене , осъзнах, че това е поредния привлечен новак в града. Улицата свърши и може би това беше момента, в който трябваше да се запозная с нея, нали?
Беше чула стъпките ми и след малко се появих пред нея. Стоях предпазливо, макар да бях на ясно, че тя не може да ме нарани.
-Вероятно си дошла в града поради същата причина, заради която всички останали като теб.. като мен.. идват.. -Казах бавно, като премервах всяка дума.

Момичето стоеше и ме гледаше, сякаш ме преценяваше с поглед. Имаше дълга и къдрава тъмна коса и очи, тъмни като нощта. Ако бях човек едва ли щях да забележа този детайл, но тя бе извила съвсем леко устните си в лека и незабележима усмивка.
Като нея? Значи и тя беше вампир. И като всички отстанали. Е значи все пак в Мистик Фолс наистина имаше разни неща. Не се бях заблудила. Най-накрая отрких целта си - вампир. Незнаех колко е силна и какви са й намеренията. Но скоро щях да разбера.
Пристъпих към нея, оглеждайки я от глава до пети. Не приличаше на новачка. Не че и аз бях такава все пак имах около век живот зад себе си, но това не ме правеше много опитна. Със сигурност тя беше по древна от мен. Някак си го усещах. Незнаех дали беше от новите ми изострени сетива, но усещах много сила наоколо, а тя едва ли беше от мен.
Погледнах момичето в очите и застанах пред нея.
- Ти следеше ли ме? - попитах я и я погледнах с учуда и притеснение. Нямах си й представа, че някой върви по петите ми и ме следи така безшумно и недоловимо. Как не я бях усетила? Все пак бях вампир и сетивата ми бяха много по чувствителни от човешките, но все пак не бях разбрала, че това момиче върви след мен.. до сега.

п.п.: сори за адски тъпия пост, но музата ми я няма ;х

Момичето не беше от напълно новите. Дори и без сетивата си можех да усетя, че имаше самоконтрол, който при новаците липсваше напълно. Руса коса, светли очи. Красива, но дори прекалено, за да е човек. За жалост хората щяха просто да си кажат, че Бог е прекалил с хубостта, която е получило това момиче. Бях свидетелка на много неща, но никога и на грозен вампир, което автоматично щеше да причисли момичето пред мен към вампирите, дори да не можех да използвам сетивата си.
Докато откривах милиони доказателства за това, че е вампир, и то не новак, тя изяви почуда по това, че съм я следяла. Направих крачка и наклоних глава на една страна.
-"Следене" е много грозна дума. - Подхванах като започнах да вървя около нея бавно, сякаш да изучавам вампирката. Беше несъзнателно, но винаги го правех.. -Бих предпочела да го нарека.. "порив на любопитство"..
Спрях се точно пред нея, като кръстосах ръце. Леката и почти незабележима усмивка не слизаше от моите устни. За хората щеше да е невидима, но бях повече от убедена , че блондинката може да я види.
- Как е името ти? -Попитах , като погледа ми се беше впил в сините очи на момичето пред мен.

Засмях се леко при отговоеа й за следенето. Момичето наистина имаше чувство за хумор. Тя започна да обикаля около мен, все още взирайки се в очите ми, сякаш ме изучаваше. След малко тя ме попита как се казвам. Дали трябваше да й отговоря? Вероятно да от любезност и възпитание макар, че ми се струваше лудост да разкрия на някой вампир нещо за себе си.
- Бела.. - отвърнах плахо. Момичето ми изглеждаше свястно може пък и наистина да беше. Но щом тя е тук вероятно има още десетки вампири в града. "Горките хора", помислих се и се засмях леко и тихо. Макар, че едва ли са останали много. Вероятно повечето или вече са вампири или са донори на кръв за вампири. И при двата случая не исках да съм на тяхно място. Дори се радвах че съм вампир.
Както и да е върнах вниманието си на момичето. Мисля, че сега беше неин ред да ми се представи.
- А твоето? - попитах леко и с надеждата да ми отговори. Момичето ме погледна с изненада и се изкикоти леко.. нямах си и идея защо.
- И може ли да те попитам какво правиш тук? - попитах веднага след това настоятелно. Наистина аз имах причина да скитам наоколо като някаква отшелничка. Ха-ха. Добре казано. Но тя? Ами изглеждаше ми като някой, който си имаше живот и то доста интересем за разлика от моя. Пък и нямаше ли си друга работа за правене та е тръгнала към своя "порив на любопитство"?

Може би в началото се поколеба да ми отговори, но в крайна сметка го направи. Бела беше много красиво име, и доста рядко срещано през сегашния век. Поклатих глава, като се приготвих да я попитам от къде идва, но тя ме изпревари, като ми върна въпроса. Изненадах се и се подсмихнах на дързостта й. В днешно време малко бяха смели да задават въпроси на древни, било то и за името им. За разлика от останалите "оргинали", аз не бях толкова импулсивна и лесно ядосваща се, за късмет на блондинката.
-Зависи.. -Отговорих с усмивка на уста. -За някои съм Татя, но истинското ми име е Шарлът,. Наистина малко го знаят. -Добавих, за да покажа, че поне за сега не съм враждебно настроена. И нямаше защо -та нали аз бях тази, която се промъкваше в сенките, за да следи друг вампир?
Реших да отговоря и на другия й въпрос, като наклоних глава на една страна.
-Нека кажем, че търся информация и се натъкнах на русокос вампир в мрака. -Отговорих, като се приближих с още една крачка, за да не се налага да говорим високо. Тук и стените имаха уши.
-След като не си пълен новак, предполагам, че възрастта ти надхвърля един век? -Реших деликатно да попитам. Нямаше да е зле да опозная "новия вампир в града".. Определено щеше да ми е от полза за нещо, а и се радвах на прилива на същества като мен в това малко градче. Беше ясно, че не идват заради красивия хоризонт или заради икономически голямата успялост.. Тук беше истински магнит за вампири, а вероятно и за същества, които самата аз, древна вампирка, не знаех..

Момичето също ми се представи. Казваше се Шарлът, но се представяше и като Татя. Защо й беше да има две имена? Може би се криеше от някого или просто не искаше да бъде намерена.. или пък просто от скука и за забавление макар, че последния вариант ми се стори адски глупав и безсмислен. Определено криеше нещо, но засега не се интересувах какво точно беше то.
"След като не си пълен новак, предполагам, че възрастта ти надхвърля един век?", попита ме директно тя и ме погледна с интерес. Еха това момиче си го биваше с предположенията защото уцели точно в десетката. Да, бях нова, но и не съвсем. Толкова ли ми личеше? Нямах си и на представа как трябва да се държи един "зрял" вампир каквато вероятно беше Шарлът. Тя определено надхвърляше един век, че дори и много повече. Личеше си по поведението й. Аз бях някак си по-плаха, сдържана и не толкова уверена, за разлика от Шарлът, която беше смела, уверена и сякаш си имаше вяра и разчиташе на себе си. Щяха да ми трябват още доста години, за да стана като нея. Надявах се да успея..
- Позна.. Да наистина имам един век зад гърба си, но предполагам че ти имаш десетки и си много по - опитна от мен, не е ли така? - отвърнах й, също задавайки и въпрос. Чудех се дали Шарлот би могла да ми даде някои съвети, но предполагам си имаше друга работа. Едва ли щеше да се занимава с мен..

Момичето потвърди моето предположение, а аз отново само кимнах, сякаш го правех автоматично, без да му мисля много. Истината бе друга -обмислях много добре всяко свое действие; живота ме научи да го правя, но този факт беше далеч от нашата тема на разговор.
- Позна.. Да наистина имам един век зад гърба си, но предполагам че ти имаш десетки и си много по - опитна от мен, не е ли така? -Попита на свой ред блондинката, а аз отново закрачих, сякаш се опитвах да формулирам отговора си по възможно най-прекия начин. Реших да съм честна, след като едно момиче като нея на дали можеше да ме застраши по някакъв начин.
-Да бъда честна.. -Започнах бавно, като тона ми беше едновременно резервиран и приятелски. -.. аз съм една от първите от нашия вид. Смея да твърдя, че превръщането ми беше инцидент, но аз се научих да се справям с това.
Вероятно не се виждаше древен всеки ден. Аз и семейство Майкълсън бяхме доста трудно откриваеми и именно за това предпочитах да се представям като Татя пред повечето новаци и дори съмнителни същества.
Усмихнах се и отново спрях пред момичето. Наклоних глава и крива усмивка озари лицето ми.
-Но ти няма да споменаваш това пред някой друг. И за мое, и за твое добро. Освен ако не искаш моите врагове да тръгнат след теб? -Подсмихнах се, но в никакъв случай не исках да вземе това като заплаха. Може би не се бях изразила правилно, а може би бях твърде рязка и откровенна понякога.. Но просто времето, прекарано на земята ме беше направило такава.